В началото на септември 2021 г. Лина Гергова обиколи редица места в Северна Добруджа, които в литературата и в трансграничните възпоменателни и образователни пътувания са мислени като български. Някои от тях са свързани с Добруджанската епопея и победния ход на ІІІ българска армия в Северна Добруджа, през Дунава и до р. Сирет по време на Първата световна война (1916-1917 г.), а други с многовековното българско минало на областта. В пътуването си Л. Гергова се водеше по резултатите от научната експедиция на Петър Бойчев, уредник на Мемориален комплекс „Военна гробница – 1916 г.“ – Тутракан и директор на Исторически музей – Тутракан, и Радослав Симеонов, бивш уредник на Мемориалният комплекс „Военно гробище-музей“ – Добрич и понастоящем гл. експерт „Военни паметници и военно-патриотично възпитание“ в Министерство на отбрана, както и по книгата на Костадин Костадинов „Пътеводител на старите български земи“. Тезата ни е, че публикациите по експедицията и издаденият пътеводител, макар и от различно естество, акумулират познание за Добруджа и са основа за бъдещи трансгранични възпоменателни и поклоннически практики. Тук представяме фоторазказ, а анализът ще бъде публикуван в подготвяната по проекта ни монография.
Наследство от Първата световна война (Добруджанската епопея)
Вероятно най-важно е Международното военно гробище „Мирча Стари“ при Гара Мирча Вода близо до Меджидия, в което има погребани войници от различни националности, загинали в битки в цяла Добруджа. В началото на 20-те години на ХХ век много от телата са били есхумирани и пренесени в това гробище (по информация на Р. Симеонов). В средата на гробището има монумент с орел с плочи на четири езика (румънски, български, немски и руски), на които е изписано: „Като символ на смелостта и воинската чест в това военно гробище почиват навеки заедно румънци, българи, германци, руснаци и други, паднали в Първата световна война“.
Според една публикация от 1939 г. в Румъния има погребани 13 072 тела на български, немски и турски воини, а загубите на българската армия в битките там възлизат на над 11 хил. души. Днес извън трите многонационални гробища в Тутракан, Добрич и Гара Мирча Вода и българските войнишки гробища в България са запазени единични надгробия, едно малко военно гробище и три паметника.
Единични надгробия бяха заснети в манастира Кокош – в манастирското гробище сред монасите и някои големци са погребани един офицер и трима войника. Гробището скоро е освежено и е много добре поддържано, но мястото не е указано и посещенията, за които знаем, са единични и предимно образователни. Въпреки че много българи посещават този известен и вероятно свързан с българската история манастир, много малко от тях знаят и отиват до стоящото встрани, но иначе лесно достъпно малко гробище.
Един надгробен кръст беше документиран в двора на църквата „Св. архангели Михаил и Гавраил“ в с. Черна – село, от което във връзка с Крайовската спогодба от 1940 г. тръгва огромна преселническа група и основава тутраканското село Нова Черна.
В двора на църквата „Св. Димитър“ в гр. Бабадаг, център на борбата за присъединяване на Северна Добруджа към България, сред други български надгробия е останал войнишки паметник, но вече не личи, че е български.
Най-запазено, а през 2016 г. възстановено от добричлии от различни партии и с различни убеждения, е малкото военно гробище в селското на с. Аджигьол, окр. Тулча. То представлява очертан с масивна ограда квадрат, в центъра на който е издигнат паметник с плоча с изписани имената на погребаните. С течение на времето и най-вече през периода на социализма паметникът и оградата са се разрушавали, а в очертанията на военното гробище са се извършвали и граждански погребения. Сега плочата вече е четлива и ежегодно различни организации, предимно от Добрич, посещават мястото през есента във връзка с годишнината от откриването на реставрирания паметник, както и от Добруджанската епопея и Крайовската спогодба.
Може би най-впечатляващ е паметникът на двама загинали офицери, който се намира сред полето между няколко каменни кариери край с. Туркоайа.
Този монумент е трудно достъпен по черен път и до него не се извършват никакви визити. Когато го посетихме, около него се извисяваше царевична нива.
Места, свързани със средновековната история на България
Мястото на Онгъла, откъдето започва българската държава, все още не е напълно изяснено, но повечето изследователи са единодушни, че е в Добруджа. Там са се намирали и значими укрепителни съоръжения – землени и каменни валове, известни като Аспарухов, Тервелов и Симеонов. Днес е запазена част от Аспаруховия, известен в Румъния като Траянов (Valul lui Traian), защото вероятно е наследил укрепителни съоръжения, изградени по време на Римската империя.
Самият Онгъл – укрепеното първо Аспарухово селище – според някои от версиите е на мястото на дн. село Никулицел. Те се основават на описание от патриарх Никифор:
Той завзел удобно за заселване място, наречено на техен език Оглос, което било недостъпно и непревземаемо за неприятелите. Отпред е защитено от непроходима местност и то поради това, че е блатиста. Отзад пък е оградено като със стена от недостъпни стръмнини.
Гръцки извори за българската история. Том III.
Съст. и ред. Ив. Дуйчев, Г. Цанкова-Петкова, В. Тъпкова-Заимова, Л. Йончев, П. Тивчев.
София: БАН, 1960, с. 295.
Това описание добре пасва на местонахождението на селото, макар и да не е единственото предполагаемо място на Онгъла.
Крепостта Облучица до днешния град Исакча вероятно пък е свързана с епизода от българската история, в който цар Ивайло отива при татарския хан Ногай, разположен в тази крепост, за да го моли за помощ, а той го убива. Смята се, че името Исакча е татарско и е останало от времето, когато тук е била временната татарска столица.
Друга запазена и много посещавана средновековна крепост, която според румънската историография и местната туристическа информация е построена от генуезци, а според българските източници е българска от времето на Второто българско царство. Действително, този район, в който е и Бабадашкото езеро, допреди няколко века е бил морски бряг, което го прави особено интересен природно-културен феномен. Крепостта Енисала (според някои от тур. Ново село) е привлекателна за българските туристи, но те често я посещават именно като генуезка фортификация.
Свидетелства за българското минало на Северна Добруджа
Времето и новите заселници до голяма степен са изличили следите от българското население, обитавало Добруджа до 1940 г. и изселило се или постепенно частично или напълно претопило се след Крайовската спогодба. Много от топонимите са сменени, много от църквите са преизписани. Довоенните надгробия почти не са запазени. Къщата на Стефан Караджа в Тулча е съборена, на нейно място е построена нова, но паметната плоча, която стоеше на старата, не е закачена на новата. Хората, които я обитават, дори не са чували за Стефан Караджа.
Много от запазените в Северна Добруджа надгробия на българи са изписани на румънски език и само по името се познава, че не са били на румънци. В гробището на с. Черна има един обрасъл с тръни и храсти участък, в който са старите каменни кръстове, изписани на кирилица. За тези надгробия подробно съобщава Ив. Енчев-Видю в книгата си „Стари и нови паметници в Добруджа“ (1918), а неговият следовник арх. Велин Нейчев около век по-късно документира какво се е случило. Ние нямахме възможност, а и не ни беше цел да открием и заснемем всички български надгробия, защото те рядко привличат наследници и не са обект на трансгранични посещения.
Вероятно най-значителното свидетелство за някогашното бългорско присъствие е т.нар. Църква с часовника (Biserica cu ceas) – българската църква „Св. Георги“ в Тулча. Тя е построена през 1857 г., както свидетелства надпис в църквата, останал до днес. На олтарния ред се виждат редица икони, подарени от различни занаятчийски еснафи в града, на които още личат надписите. Като цяло църквата е запазена в българския си вид. Зад нея в семеен саркофаг са положени Димитраки Теодоров и съпругата му Султана, ктитори на храма.
В непосредствена близост е сградата на Българското народно девическо училище „Св.св. Кирил и Методий“, построено през 1882 г. със средства на Костадин Марков, функционирал в междувоенния период като лицей „Принцеса Елена“.
Преди 2 години, през юли 2019 г., беше открит и дългоочакваният бюст на Георги С. Раковски в т.нар. Ротонда на малцинствата, където дотогава бяха представени Сергей Есенин (руснаци), Мистафа Кемал Ататюрк (турци), Тарас Шевченко (украинци) и Никос Казандзакис (гърци).
Текст и снимки: Лина Гергова