Преди няколко години бях на гости при семейство в Аман. Българи, живеещи там вече две десетилетия. Посрещнаха ме с хляб, с чай и с аромат, който изпълни цялата стая. Не можех да разбера откъде идва. Не беше от кухнята. Беше във въздуха – тежък, топъл, с нещо древно в него. Казаха ми, че това е уд.
Така за пръв път се срещнах с арабските парфюми – не в магазин, не на витрина, а в дом, в който традициите бяха преплетени – български и близкоизточни.
Жена от София с аромат на Рияд
Един от най-ясните ми спомени от това пътуване беше разговор с българка, която живее в Рияд. Тя ми разказа, че не носи вече “леки” френски парфюми. Вместо това е открила дамските арабски парфюми, в които се усещат роза, мускус, амбра, понякога и тютюн. Аромати, които не приличат на нищо друго, което познаваме в Европа. Не се изпаряват след час. Остават. По дрехите, по кожата, понякога дори по спомените.
Тя го каза така: „Носиш не аромат, а присъствие. И това се усеща.“
Един мъж, една история
Друг мой познат, българин от Кайро, ми подари малко шишенце с нещо тъмно. „Сложи само капка. Повече не трябва.“ Беше мъжки арабски парфюм, изцяло на маслена основа, без алкохол. Миришеше на дим, дърво, малко подправки – сякаш се разхождаш по улица в старата част на града.
Каза ми: „Не купувай парфюм, ако не ти разкаже история.“
Какво носим със себе си
Днес, когато се прибирам и усещам такъв аромат – в самолет, на улицата, дори в метрото – знам какво е. И винаги се обръщам. Не защото е натрапчив, а защото ме връща някъде, където паметта и културата се срещат.
Ако някой ден решите да потърсите арабски парфюм, не го гледайте като на аксесоар. Помислете за него като за част от история. История, която някой вече е преживял – и сега ви я предава чрез аромат.